РЕЗУЛТАТИ
от Втори Национален конкурс за поезия „Николай Лилиев“
Стара Загора, 2015 г.

На 18 юни 2015 година жури в състав: Таньо Клисуров, председател и членове Стойчо Маджарски и Йордан Атанасов, след като разгледа обстойно и задълбочено творбите на повече от триста и петдесет автори, обсъди техните качества и обяви резултатите от Втория Национален конкурс за поезия „Николай Лилиев” в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески” – Стара Загора и присъди следните награди:

Първа награда

Мариана Дафчева
Асеновград

ДВАНАЙСЕТ Е

Кога ще дойде този знатен принц?!
Пантофката ми отесня от стъпки.
Мухлясва роклята във нечий скрин
на „акция” продадох феи – кръстници.
Кога ще дойде, мина полунощ.
И много полунощи изредиха се.
Презряха тиквите – кило за грош.
А мащехите ми са все усмихнати.
На девет пъти бобчета садих
и девет стълби до небето вдигах.
Косите си разпръсвам призори,
но принцът мил така и не пристига.
И пак е полунощ. И съм на бал.
И ябълката е отровно кисела.
Джуджетата крещят на бек вокал,
дрогирани със валиум и бира са.
Къде се бави, цяла изтрептях.
Дали не е забърсал мажоретка.
Риплей натискам. Вчерашното „бях”
е само касов бон, за чужда сметка.
Дванайсет е.

Втора награда

Андрей Андреев
София

ЗАЩО?

…и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра над Солун.
Димчо Дебелянов
Кому бе нужно да загинеш –
единствен ангел на света.
На Бог, на дявол, на Родина,
на низостта, на светостта?
Кому бе нужно? Всички песни
на ангелския светъл хор
защо се носят все над пресни
гробове и смълчан простор?
Защо и вихрите над Солун
и всички вихри в този свят
най-първо тук на всяка пролет
обрулват вишневия цвят?
И взорът слънчев става ален,
и пада вековечен мрак
над странник морен и печален,
нестигнал бащиния праг.
Кажи, измъчена Родино,
и ти, живот немилостив,
защо е нужно да се гине?
Защо – да се остава жив?

Пламен Панчев
Разград

МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ

Там в Париж... И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
До червените твои коси.

Как ме гледаше ти. Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май...
течеше край нас. И по твойте коси.
По червените твои коси...

И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д’Орсе.
Не разбирах града. Не усещах града...
Само тези червени коси.

И когато дъжда. Оня пролетен дъжд
Над Париж отведнъж заструи.
Тръгнах горд като мъж...
Със походка на мъж...
След червените твои коси.

И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда.... Всичко... Целият свят...
И червените твои коси!

Трета награда

Илиана Илиева
София

ЗАТВОРЕНИ ГАРИ

Влакът кънти и се люшка по правата линия.
Моето село се вее, люлее, разгръща се.
Трепкат ракити, тополки – топят се къпините.
Аз се изправям и дишам като за завръщане.

Старата гара с чешмата, камбанката, пейката,
стрѐлка за миг със прозорците си зарешѐтени.
И под носа ми перонът варосан офейква
в облак от стреснати и непознати врабчета.

Аз се разминах с гората, нивята и къщите.
Черният път – невъзможен – се шмугна през спомена.
Всичко оттатък реката, навярно, е все така същото,
само че аз продължавам нататък – бездомница.

Всуе ли идвам? И тъй ли ще бъде завинаги?
Как да се връщам – в лозите, лъкѝте, бъзаците?
Всичко ли може без мен и без моето минало?
Хлътвам във бъдеще – с минало без отпечатъци.

Влакът кънти и се люшка без мен по завоите.
Моето село люлее ме за утешение –
пак ще се върнеш, момиче несретно, при своите,
само че трябва да скачаш при нас във движение.

Павлина Йосева
София

НЕБЕ ЗА КАЧВАНЕ

Моят град живее под баира, дето е пораснала душата ми.
Белият баир, повит с чимшири, перуникa и небе за качване.
Нощите, потурчени светулки,
     гаснат бавно – черкви след молебен,
чакащи луната – черна булка, гърбом да захвърли светещ гербер.

Слънцето се вдига –
     гладен гларус, гмурне се в небето и се люшне.
Мъчно е, когато иде август – после нямам сили да го пусна.
Аз и баба, хванали баира, качваме по стръмното напряко.
Изтънява като гръм Всемирът – циганско дайре след дълго лято.

Зреят трънки. Шири се чимширът. Пада есен в клоните на ясен.
Аз почти преполових баира. Баба го качи - не е опасен.
Пие леблебия, бъбрят с Господ. Аз пълзя нагоре и не спирам,
за да го нагледам отвисоко... Моят град живее под баира.

Стамена Дацева
Разград

ЩЕ Я НАМЕРЯ

Изгубих си мечтата
някъде по пътя
от вкъщи за там където
трябва да живея но не е дом
и никога няма да бъде вкъщи
но вече и вкъщи не ми е съвсем дом...
Квартира –
дори не намирам корена
на тази дума
и как да го намеря
като в нея никой няма корен
сега разбирам
колко неестествено и кратко
живее всяко цвете във ваза…

Накратко: изгубих си мечтата
по пътя си към нея
изгубих я почти без да забележа
както често
дядовците си губят очилата
както жените губят неща
от чантите си
както мъжете си губят
само десния чорап
изгубих я
тя е наистина малка мечта
малка като кърфица
че може да потъне
навсякъде
но ще я намеря някой ден
по пътя за вкъщи където не ми е дом
или за къщатакоято ще превърна в дом
мечтата ми ще е потънала
в хастара на чантата ми
ще я хвана за топчето
на върха и ще я извадя
или ще обода петата си на нея
докато търся левия си чорап
ще я намеря както дядовците
намират очилата
на главата си.

Специални награди

Йордан Пеев
Стара Загора

***
Казаха ми ветровете,
че си мислила за мен,
че си сготвила за мен
най-любимото си ястие
и че който го е вкусил
е забравил за смъртта...
Казаха ми също, че за мен
си облякла най-красивата си рокля
с тъмно кадифе и със звезди
и че който те е зърнал,
е забравил за смъртта.
Казаха ми ветровете
дълго как си чакала
и си трепвала от всеки повей на кръвта
в сянката на мрака... все за мен.
Казаха ми ветровете... И заминаха...
И понеже съм от камък,
който всякаква вода е влачила,
и защото нямам ръбове,
от които в други да се спра,
се търкулнах във краката ти.
И като Луната светя...
И забравих за смъртта,
както тя забравя ветровете...

Ботьо Буков
Стара Загора

СРЕБЪРНО

Безразсъдно завихрени в танца,
не усетихме с теб как така
ни подмами декември по гланца
на една мразовита река.

И вълшебно, и страшно е всичко!
Две напред, после пак – две напред.
А реката към март се затичва
и хрущи изтънелият лед.

А в подмолите звяр презимува –
воден дух ни следи притаен.
Може би ти умееш да плуваш.
Аз не знам, не разчитай на мен!

Ако паднем, възторгът ще рухне
и красивият миг ще умре.
Ако капне сълза, ще избухне
и реката ще стане море.

Обуздай лудостта на сърцето!
Не повличай в дълбокото крак!
Да се върнем обратно, където
всеки има и стряха, и бряг.

Там, където орисница ниже
на гердана си ден подир ден,
ще живеем с едничката грижа
да забравя за теб, ти – за мен…

Но е късно. И нашите дири
вече дави коварният лед.
Не поглеждай назад и не спирай!
Две напред, две напред, две напред!

Поощрителна награда

Елица Ангелова
САЩ, Калифорния

АШЛАДИСВАНЕ

     „Мога ли пръчка-калем
      от... някой да взема“
               Светла Гунчева

Аз съм ябълка дива – стипчива и кисела.
И ръце не протягат към мен.
Ако можеш, ти, пътниче, поспри, ашладисай ме
избери най-добрия калем.

Ще боли, може би.
Ще се сменя кръвта ми.
Но ще вържа най-сладкия плод.
Нищо мое, първично, не ще ми остане.
Ще забравя и корен, и род...

Но не мисля сега за цената и риска.
Ти режи. И присаждай живот.
Щом дивачката в мене реши и го иска,
ще плати всяка болка. С любов.

----------------------

Журито присъди и две грамоти: за най-малък участник – на Мартин Жотев от София на 8 години, и за най-малка участничка – Доника Люлюшева от Варна на 9 години.