РЕЗУЛТАТИ
от Трети Национален конкурс за поезия „Николай Лилиев“
Стара Загора, 2016 г.

На 25 май 2016 г. жури в състав: Таньо Клисуров, председател, Стойчо Маджарски, главен редактор на списание „Птици в нощта“, и Йордан Атанасов, главен редактор на вестник „Литературен глас“, се събра и разгледа постъпилите за участие в конкурса творби.
Журито единодушно присъди следните награди:

Първа награда

Людмил Симеонов
Свищов

СБОГОМ, ДОН КИXОТ!

Аз все още съм жив, но какво от това?
Уморена е вече мойта луда глава
от безсмислени битки в този сляп лабиринт.
Подарявам ви своето копие, своя щит
и мечтата красива, че доброто все пак
някой ден ще намери спасителен бряг
и човекът, омесен от възторг и печал,
ще признае: ненапразно на света съм живял.
Сбогом, мелници мои! Сбогом, моя любов –
моя светла въздишка и молитва, и зов!
Присмехулници мои, аз докрай ви простих!
…А сега си отивам – стар, самотен и тих.

ИЗXОД

     „Коварство с подлост ме сразиxа”
            Никола В. Ракитин

На този свят поета кой щади?
С коварство и със подлост го сразиха
и нежното му име омърсиха
родените за завист и вражди!

Но как от този свят да се спаси?
С какво да му се противопостави,
освен с таланта си, с духа си чист,
които той – светът – не му прощава?

Безсилен срещу всяка клевета,
поетът ще допише свойта песен
и ще потърси изход във смъртта –
единствен начин да остане честен!

Втора награда

Петя Александрова
София

ПРЕДЧУВСТВИЯ

Майка ми – една прегърбена домашна пророчица,
пития с плетен шал върху бархетната си нощница.

Недочуваща, недовиждаща, на ръба на отвъдното,
отдясно – куките с прежда, отляво - апарата за кръвно...

В побелялата ѝ глава – мълнии, гръм и грохот:
ту земетръс ни люшва, ту бойлерът гръмва среднощно,

ту пожар, ту подземна река къщата ни поглъщат...
Потъва в огън или вода имот, сбиран късче по късче,

чезнат сервизите и каренцата, на баща ми портретите...
Тя крещи, тя се мята, в тъмното търси чехлите си...

Моята майка с нейните страшни съновидения:
смъртта пристига, а тя вика: „Ма как така ще ме вземеш!

Млякото утре ще квася, вдругиден майстор съм викала,
кой ще вароса стаята, кой ще изтупа китеника...“

Вече двайсет години майка ми все това предрича:
ще я грабнат призори, когато клепачите й се свличат,

ще я понесат с кърпеното бельо, немита, без да я питат...
А без нея кой ще направи, божичко, вареното жито...

Нели Пигулева
Русе

* * *
Понтоните сънуват, че са кораби.
Когато нощем хлъзгавата тиня,
обвила здравите въжета под водата,
заспи,
прегризват рибите конопените възли
и ето че понтоните потеглят.
Единият поема към Карибите –
на него вечно тук му е студено,
а пък и все мечтае да разгледа цветните
летящи риби с име барбадос.
Понтонът, който е отляво на табелата,
върху която всяка сутрин пишат сантиметрите на Дунава,
полека се поклаща и надува
въображаеми платна – той все си мисли,
че в някакъв живот преди е представлявал галеон
и само някаква шега нелепа
го е закотвила на тинестия бряг край този град.
След него другият пък тръгва към Гренландия –
и ако ще да стане на парчета,
не иска да пропусне ледените айсберги –
той да ги види, а и те да го приветстват
(макар че се съмнява да го забележат,
най-много да го бутнат – но тогава речният понтон
ще се прочуе като речния „Титаник“...).

По цяла нощ сноват като отвързани
понтоните – като внезапни сиви птици,
на палубите им танцуват влюбени,
а капитаните се взират в тъмнината
с очи, присвити като морзовата азбука.

На сутринта понтоните кротуват.
А хората си мислят, че е обичайно
понтоните – завързани обречено,
да дремят по пристанищата, както винаги.
А всъщност, те очакват следващия мрак –
да засънуват пак далечното си плаване –
безплътни като привидения в мъглата речна
и истински свободни – както е единствено насън.

Трета награда

Петко Кицов
София

ЗНАК

     „...надеждата за шир, благословена, родна,
      де волно да развей тревожната душа...”
              Николай Лилиев

Покрай съдбите ви човешки, през делника си мълчалив,
почти живот живял, минавам без поза и премислен жест.
Тъй благодарен на съдбата – със своя знак немилостив -
със труд, със грижи и със песни белязала ме е до днес.

До днес. До утре. И до края! Между надеждите безплатни
аз ще припламвам неизбежно, ще спускам бръчки по лицето
и към посоката на хляба ще дърпам мислите обратно,
над пропастите на живота със днешна рана ще ви светя.

Тъй, недокоснат от триумфи, със проста песен ще се връщам,
а болките ще отболяват сред пламъците на душата.
Следобеда си ще премина, заслужил къшеят насъщен,
спасен от милостиви длани и от горчивата предплата.

И подчинен на своя жребий, по въглените на живота
душата ми пристъпва боса, без раните си да показва.
В часа, когато някой пада, да го спаси от гняв и вопъл,
да търси в утрото начало – с това до смърт съм я наказал...

Георги Илиев
с. Маноле, Пловдивско

КРАЛ

Малкият принц порасна...
Стана крал и владееше
много чужди емоции,
и спомени,
пазеше нечии реликви,
и криеше тайни и понятия
непознати за повечето от нас.
Много неща бяха под неговата власт,
но рядко той самият беше.
Той не търсеше път
към своята планета,
живееше в боксониера
от треперещи мечти.
Намери си нова роза
и я засади в парка отсреща
за да се наслаждава на хората
които я заглеждат срамежливо.
Вместо лисица имаше куче,
с което тичаха сутрин в 5
до бунарджика и обратно.
Интересно е че не търсеше принцеса
той хапваше такава сутрин.
С кашкавал.
Търсеше своята кибритопродавачка
да го види и да го подпали
като маранята през август
по асфалта на Гладстон...

Поощрения

Косара Тодорова
Германия

ЗАЕДНО

Целунал си момиче за пръв път
на пейка
зад блока,
когато съм се раждала.
Писал си поезия,
докато съм се учила
да си връзвам обувките.
Бил си толкова пъти
мен.

И все питаш:
„Как си?“,
„Какво се случва с теб?“
Знаеш.
Ти целуваш момичета
на пейки,
а аз се мъча да се родя.

Бил си там.
Живеем половините на
един живот
в обратни посоки.

Само едно не знаеш.
Някой ден,
когато цигарите те
убият,
ще изгоря всички пейки
зад блока ти,
после
ще се родим
заедно.

Наум Москов
София

РАЗКОЛНИК

Не си оставяше калеврите пред вратата.
Не претакаше зеле в мазата.
Не биеше децата си по главата.
Не гърмеше със служебния патлак в тавана.
Не ядеше шкембе с чесън от зарана.

Не пиеше по шише ракия за отскок.

Не целуваше жена си с мазна уста.

Не плюеше на тротоара.

Не завиждаше на слънцето,
че свети по-силно от полюлея в хола му,
както и не светотатстваше,
че Господ е българин.

Затова го нарекоха разколник,
     проклеха го
и го изгониха от държавата.