РЕЗУЛТАТИ
от Пети Национален конкурс за поезия „Николай Лилиев“
Стара Загора, 2018 г.

Жури: Таньо Клисуров, Стойчо Маджарски и Йордан Атанасов.

Първа награда

Нели Коларова
София

САМОТА

Защо съм синя? –
      Паднах от небето.
И всичко ми е чуждо в този свят.
Не се ориентирам в битието.
И мен не ме познават... С тоя цвят...

Не ви разбирам буквите, езика,
амбициите, фалша, гордостта...
Ни лявата, ни дясна политика...
На малките деца жестокостта...

Общуването ви с емотикони
и татуираните ви тела...
Пред ваште силиконови икони
ведно бледнеят мойте светила.

Завиждате за всичко и на всички.
А след това, ви липсва свобода...?
Кажете ми, видели ли сте птички
да си строят по няколко гнезда?

Със облаци ако не сте живели,
си мислите, че гневни са и зли…
Но искрени са. Пак ще бъдат бели,
гневът им щом докрай се извали.

„Звезда” у вас е сякаш диагноза.
Тъй лесно е да се унаследи
загнезденото в някой „звезден” мозък.
Но, все пак, аз съм виждала звезди.

Защо съм синя? –
     Паднах от небето.
И много дълго вече съм сама.
Но все нагоре тегли ме сърцето
и искам да се върна у дома.

Втора награда

Йордан Пеев
Стара Загора

ПЕТЪР

Не вярвайте в словесни аплаузи,
най-лесно с тях се лъже!
Този, който често ги казва,
пръв въжето ще ви нахлузи.
Думите владеят трикове,
даже метафизични.
Само в мълчаливите викове
Истината като сок се стича.
Първи петли са вече…
Петре, къде се губиш?
Ако до третите не се отречеш,
ще ни подмине чудото!
Тъмно отвън и вътре
като крило на гарван.
Никой от света на мъртвите
до днес не е избягал.
Втори петли изпяха.
Петър още го няма.
Стричаво стана млякото
и навлажнена сламата.
Айде бе, Петре, къде си?!
Ела тук и отречи се!
И под купола на небесното
да се родят събития.
Между „Осанна” и „Разпни го”
Юда и отказа ти са нужни,
и ще изхвърлим млякото,
както се изхвърля чуждо!
Трети петли раздраха
черното расо на мрака…
Петре, какво чакаш,
колко още да протакаме?!
Скоро ще издигнат кръста,
всичко е натъкмено.
Жената мирото пръсна,
и наоколо –
все по-студено...
Само след час ще съмне.
Не дойдеш ли – чудото пада!
А срещу нас в тъмното
Петър е станал камък…

Трета награда

Петя Цонева
Габрово

ПОЛЕТ

Тишината носи на раменете си златни кръстци
(светлината остава, дори ако бъде пожъната)
и кафтанът ѝ светлозелен като ручей тежи
върху вишнево-бялата гръд
     над сърцето на тъмното.

И тогава небето е пълно със звън на пчели –
тишината облича си роклята само за празници,
и звездите блестят върху всички плетящи игли,
и по масите чашите пеят и вдигат наздравици.

Тишината, изречена, има ръце на дете:
хвърля бялата рокля със цвят на зора
      върху вишните,
хвърля своя кафтан над наболото житно поле
и съблечена, ляга в сърцето с усмивка и диша.

И расте. И мигът става час, и часът става ден.
Разпокъсва сърцето ми всички конци на илиците
и от него излита в деня, огледалнозелен,
устремено към слънцето, бялото ято на птиците.

Поощрения

Димитър Събов
София

* * *
Аз съм подпоручик Дебелянов,
последната ми заповед – „В атака”!
В живота си не паднах на коляно,
но вече се побратимявам с мрака.
Живях в заключени простори
и в плесенясали килери,
изтлях в софийските коптори,
но светлината ме намери.
Позна тя в мене своя син.
Вървях сред живите и мъртвите,
гмурнах се като делфин
в морето от човешки скърби.
Сполай ти, Господи! Амин!
Исках в своя нощен стих,
като в бащината къща,
да подслоня във мрака тих,
тез, които се завръщат,
и все не могат да пристигнат,
смазани от вечна от скръб.
И всички майки да прегърна,
като син разкаян, скъп.
Но вихър белоцветни вишни,
в душата ми ломи без жал,
като гилза съм излишен
сред Демир-Хисарска кал.
От Царя – титулуван подпоручик,
От Бога само простичко – човек,
видях аз хората, как стават кучета
и проклинам с болка тоя век.
Покрай мене мъртвите изстиват,
тъмна есен и у мен клокочи.
Сега при тях и аз отивам,
да се прегърнем –
без злоба и без почести.

Владислав Кацарски
София

ВЛАК

Този влак не отива за никъде.
Сам не зная защо се качих!
Един войник, две баби, хартиени пликове…
и дремещ кондуктор, притихнал.
Дъждът задъхан тича след влака:
табелки, семафори тичат,
а може би момичето още ме чака –
невярващо се усмихвам?!
Потракват въпроси, какво ти момиче –
този влак не отива за никъде!
Ще пристигнеш на гара със надписи птичи
и един бюфет с леки момичета.
И моето момиче е станало леко –
над себе си се усмихвам.
Ако поплача, ще ми олекне,
но този влак не отива за никъде.
Тъпо и тежко отекват в мрака
спомени, мисли и думи.
Безпощадно и остро с релсите трака
едно прикрито безгласно безумие.
Кой е пуснал този влак да пътува?
Кой за никъде продава билети?
А ние всички защо ги купуваме?
И семафора кой е пуснал в зелено да свети?
Нелогично е всичко – и всички във влака:
няма как да отидем за никъде!
Тези влакове някъде някой ги чака:
няма как и мен да не чакат
с любов до поискване.
Този влак не отива за никъде.
Сам не зная защо се качих!
Един войник, две баби, хартиени пликове…
и дремещ кондуктор, притихнал.
Дъждът задъхан тича след влака:
табелки, семафори тичат,
а може би момичето още ме чака –
невярващо се усмихвам?!
Потракват въпроси, какво ти момиче –
този влак не отива за никъде!
Ще пристигнеш на гара със надписи птичи
и един бюфет с леки момичета.
И моето момиче е станало леко –
над себе си се усмихвам.
Ако поплача, ще ми олекне,
но този влак не отива за никъде.
Тъпо и тежко отекват в мрака
спомени, мисли и думи.
Безпощадно и остро с релсите трака
едно прикрито безгласно безумие.
Кой е пуснал този влак да пътува?
Кой за никъде продава билети?
А ние всички защо ги купуваме?
И семафора кой е пуснал в зелено да свети?
Нелогично е всичко – и всички във влака:
няма как да отидем за никъде!
Тези влакове някъде някой ги чака:
няма как и мен да не чакат
с любов до поискване.