РЕЗУЛТАТИ
от Седми Национален конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев“
Стара Загора, 2020 г.

Конкурсно жури: Таньо Клисуров – председател, Виолета Бончева, Йордан Атанасов, Йордан Пеев и Кристина Божанова.

Първа награда

Димитър Христов Черняев
София

УБЕЖИЩЕ

В мисълта – убежището на езика,
когато болката ме предизвика,
аз хвърлям семена, вместо куршуми,
дори да съм прострелян с хулни думи,
защото искам нежно да засея
във времето ранимата идея,
че можем да сме хора, не злодеи.

И оглушал от крясъци фалшиви,
от пледоарии себелюбиви,
мечтая си за кратка тишина,
за кротка дума – лъч сред тъмнина
и за синкопа весел на кълвача,
спасил гората от дървосекача…
В стиха ми този ритъм заподскача…

Присъствам, значи жив съм и се боря
с илюзии, с безсъници, с умора
и търся най-лиричен камертон
извън килията на вехтия канон
и семена за вас подбирам – светли думи –
лекувам рани, меся хляб, тъгувам
за песента сред градския мравуняк.

Не се наситих на мечти и хубост,
знам, думите са сърцемъдро чудо,
но могат да са страшни като гроб
и да превърнат всеки в мизантроп,
освен Поета, сбрал беди, горчилки
и претворил ги в лековити билки –
за кътче рай в житейския зверилник.

Втора награда

Кристина Тончева Кунева
Бургас

НЕ ПРЕГРЪЩАЙ

Аз съм от тия, които не стават за вкъщи...
които си лягат предимно със мъртви души.
Каквото поискаш прави ми, но не прегръщай,
защото в каквото се влюбиш, това те руши.

Аз съм спонтанен аборт след красиво зачатие.
Ножът съм аз във корема, във който си ти.
Външно почти съм принцеса, но вътре – изчадие.
И няма Исус, който може това да прости.

Аз съм от тия, които почернят семейства –
втората водка решава човешки съдби.
Всичко край мен се разпада, но как ми харесва...
Гледам позора в очите и шепна: „Бъди!“

Аз съм от тия, които погребват със песни.
С черни дантели – във траур съм няколко дни.
Нямам сърце и живея живота си лесно.
Докрай го живея, когато навън се стъмни.

Аз съм от тия, които не стават за вкъщи.
Аз съм във всички неправилно спрели коли.
Каквото поискаш прави ми, но не прегръщай,
защото когато си тръгна, досмърт ще боли...

Трета награда

Тони Антонов Теллалов
Карнобат

ИДЕНТИЧНОСТ

толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.

на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор .“
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…

извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.

каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава…

Поощрения

Ивелина Димитрова Радионова
Провадия

ПАТЕНЦЕ ГРОЗНО, ЩЕ СТАНЕШ ЛИ ЛЕБЕД?

     Душата ми е лебед бял …
          (Не съвсем по Андерсен)

Капва сълза по най-бялата рана…
Патенце грозно, ще станеш ли лебед?
Рано е още, навярно е рано,
с много любов този свят да погледнеш.
Още не знаеш: светът е голям,
колкото зрънце в ръката на ангел.
Лебедов пух разломява и камък,
с нежност щом пада, но още е рано…
Що е то черно не знаеш, нали?
Болката има си свои закони.
Стръмно към прошка върви се в мъгли.
Как да вървиш, щом земята се рони?
Свети звезда в полунощ сред тръстиките.
Твойта звезда ли е, патенце бяло?
Твоите братя ли тайно те викат?
Сън ли е всичко или е реалност?
Патенце грозно, ще имаш ли сили?
Тъмно е! Знаеш ли как се прегръща?
Вечно от сляпост предават най-милите,
и е красиво най-грозното всъщност.
Вярвам във приказки, вярвам все още,
щом слиза обич по сините хребети.
С вяра се случват вълшебствата нощем.
Грозничко пате, превръщай се в лебед!

Любомир Николов Чернев
София

ПРОЛЕТЕН СНЯГ

Ей така заваля този пролетен сняг.
Заваля и натрупа, без да мисли че има
от какво да изчисти страховете ни пак
и какво да остави за другата зима.
Ей така заваля. Бавно. Нежно дори.
А снежинките даже лицето не хапят
щом докоснат го. Стапят се като искри.
Сякаш право в душите ни те се потапят.
И ни казват, че има и други неща…
Че светът не е мъка и не е зараза.
А напротив – светът е една красота.
Този свят е любов.
И с любов ще го пазим!
Ей така заваля… Ще си тръгне снега.
Ще настъпи онази жадувана пролет.
И душите ни, свити от страх и тъга
ще открият отново мечтата за полет!

Мария Станчева Ганчева
Несебър

* * *
Когато нежността ми се изчерпа
от твойта глупост и безочие,
ще провисне като стара дреха
любовта. До невъзможност.
Ще ми бъде малко странно.
Този мъж ли съм обичала? –
Стръмен поглед, тъжно рамо…
и море на срички.
Връщам всичко отначало,
преживявам всяка мисъл,
всяко слово оцеляло
раздробявам и разнищвам.
Хващам стъпките в морето,
в моето море от нежност,
и преглеждам, и се вглеждам
за изгубени въжета.
Корабните ми въжета
се нуждаят от докуване.
До тук с опасното обичане,
с прощаването и с хитруването.
До тук със корабокрушенията –
оцелявах много пъти
след отливи и изкушения
си спомням себе си, но смътно.
Вдигам котва и по вятъра
сменям курса и живота си,
смелост имам предостатъчна
и достатъчно посоки.
Ще търся обичта като пристанище,
утихнало след бури безпощадни.
Вдигам котва и отплавам.
Остана ли, ще се удавя.