РЕЗУЛТАТИ
от Осми Национален конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев“
Стара Загора, 2021 г.

Конкурсно жури: Таньо Клисуров – председател, Виолета Бончева, Йордан Атанасов, Йордан Пеев и Кристина Божанова.

Първа награда – не се присъжда

Втора награда

Николай Петков Дялков
Тополовград

ДОМ

Аз отдавна скроих своя дом. Аз отдавна във него живея.
В него никой не влиза със взлом. В него можеш по път да се сгрееш.
Можеш в него да викаш на глас. Можеш песен среднощ да извиеш.
Да поплачеш... И хайде на бас – можеш своя свят в него да скриеш.
Без тавани, без покрив, балкон, без часовник, минути броени
тъй, по някакъв собствен закон са нощували в него: Есенин,
Дебелянов. Дори в плаха нощ тук са идвали Мина и Лора,
а пък Пейо, добър или лош, тук очите си с изстрел затворил.
Тука взводът извел на разстрел и прострелял безсмъртно Вапцаров.
А пък той, преди изстрела взел – нарисувал ни днешната Вяра.
Този дом е невидим за вас, дето имате яхти, палати.
В него често препуска Пегас, после литва през строфи крилати.
Моят дом е иззидан от стих. Христо Фотев, Валери и Петя,
дядо Вазов дори тук открих. Вместо лампа пък вечер ми свети
на Николов щурецът, макар от държавата своя да свири.
Аз за нея съм мъничко стар... Но дано, но дано я издиря...
Ще преместя дома си, че там, знам, щурците поне ще го виждат.
Тук без съвест, без страх и без срам някой светлото в него зазижда.
А е толкова свят моят дом. Аз съм в него чирак. И го пазя.
Караул съм. И знам – мълчешком, ще му бъда докрай вярна стража.

Трета награда

Христина Маджарова
София

РОМАНТИКА

Твърдиш, лошото време носи романтика.
Аз съм бурята, преди малко признах си.
Твоят ад няма нищо общо със Данте.
Лекомислено е да ме мислиш за щастие.
Лекомислено е да ме мислиш за твоя,
с теб изгубих всякаква принадлежност.
Всеки път изпреварваш ме по завоите.
Не съм ад, но съм дяволски неизбежна.
Хайде, спри да се състезаваш по чувства,
Преобърнахме мерните единици.
Идеалният мъж ли? Пропуснат е.
Нека някоя друга му стане светица.
Предпочитам тайфун пред корона в косите
и романтика нося (с лошото време)
За студа през октомври ли
ще ме обвините?
Лекомислено е да тичам към теб. Боса.
Още хиляди лекомислия ще извърша.
За какво ти е облак без буря
от страшните?
Ако адът на Данте случайно е
на привършване,
просто повярвай,
че аз съм щастието.

Четвърта награда

Людмила Калоянова
Созопол

ШЕПА ЧЕРЕШИ

всичко това
казваш
е трябвало да се случи –
преди кръвта от черешите
да напои устните ми:

синята рязкост на морето
където веднъж
прерязах
пъпната си връв
смъртта на залеза в лилавите
полета
от магарешки бодил
сред които все забравяхме
лейката на дъщеря ни

тялото на мама
леко
леко като лястовица
понесло се над кръстовете
(прощавай мамо
закъснях
дори за погребението ти)

кафенетата
приютили тъгата ни
на площад Барберини
тръпката на плътта
набраздена
от прокълнати
мостове

Сега знам
всичко това е трябвало
да се случи –
за да ми донесеш един следобед
шепа череши...

Пета награда

Светла Стефанова Дамяновска
Мездра

ПЕПИТЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

     „Пепит – десен на плат с дребни квадратчета
     или ромбчета в два контрастни цвята
     (най-често черно и бяло).“
          Из Тълковен речник

Месец април е. Сняг и сажди валят едновременно…
Върху дланите ми сякаш кацат:
на лявата – бяла лястовица, на дясната – гарван
(на лявата – надежда, на дясната – смърт).

Ръцете ми са като блюдата на везна –
натежава ту лявата, ту дясната…

Месец април е. Сняг и сажди валят едновременно…
Върху шапката ми се образува пепит,
както и в мозъка ми (новините за ваксината
на Астра-Зенека са ту бели, ту черни).

Опитвам се да реша кое е повече –
ползата или опасността…

Месец април е. Сняг и сажди валят едновременно…
Чувствам се като лабораторна мишка,
ваксинирана с дефектна партида
(с бяла козинка и черни предчувствия).

Грамоти

Кирил Димов
Казанлък

РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА МЕЧТИ

Казват,
тийнейджърът да не витае,
нареждат,
в училище всичко да знае,
изискват,
във час да не бъде отнесен,
отказват,
да вярват, че не е лесно,
да е усмихнат,
щастлив и прилежен,
(когато е в клетка),
стопанин небрежен,
е обществото.
Защитна жилетка,
е тази отнесеност,
в която се крием.
Не се ли усещате –
това не сме ние?!

Оказват,
помощ, когато, наистина търсиш.
Изискват,
да признаеш какво ти е, малко по-късно.
Нареждат,
да си усмихнат, приветлив, разбиращ…
Казват:
„Не ставаш за нищо!” Не спират
да те обиждат,
нападат, отричат.
Правят го „нежно”,
така те обичат.

Искам,
от името наше да взема,
едно разрешително с тази поема.
Дайте ми,
с подпис, печат, много моля,
документ за мечтател.
Моята воля,
толкова проста и толкова ясна,
е да мечтая за светло, прекрасно,
бъдеще,
наше и мое,
което
ще донесе, без проблем на детето,
време, да бърка
и да се поправя,
време, да губи,
греши и забравя.

Едно разрешително за мечти,
искам спешно!
Едно разрешително,
да се уча от грешките.

Румяна Николаева Шишкова
Стара Загора

ЛЮБОВНА ПУНКТУАЦИЯ

Ръцете ми са празни многоточия.
След думите ти чезна непрогледен
и дълго, много дълго се проточва
мълчанието между мен и тебе.

Да те оставя в твоите илюзии
или страха от корен да изтръгна?
И теб ли да послушам е разумното
или сърце, превърнато на въглен?

Топола си край мен – реката, лудата,
която бреговете си събаря,
а още да сме двама с тебе чудо е –
на кръст – хоризонтал към вертикала.

Каква е тази сила дето тегли ме?
Ръцете ми в тирета се превръщат.
По дяволите всякакви съмнения!
Затварям скоби с тебе във прегръдка.

Александър Арнаудов
София

в тъмното всичко е игра

времето ме изостави
както само родител може
скарахме се на 18
и после се видяхме на погребението ти
оттогава миналото кърви
напред във времето

превръщам любовта ти
в несъстоятелност
разчленяваща поколенията
и чувствам как тишината изчезва
когато те няма

наблюдавам нюансите
на тежкия мрак
който се втренчи
в тялото което обитавам
извивам се като небе
в прегръдките ти
колекционирам всичко което бях
защото знаем че меланхолията свърши
и няма кой да се събуди вътре в нас

смъртта беше най-дългото сбогуване

Светла Петкова Караянева
Пловдив

КРЕПОСТ

Този град те повтаря безкрай,
този град носи моето име.
И превръща се в ад или рай,
ако влезеш във него, любими.

Тази порта разтваря крила,
тази порта е дървена птица.
Тя те вика със писък: „Ела!”
И кълве от гръдта ми пшеница.

И разграждат се зид подир зид,
падат мостове, стръмни оврази.
Този град е за тебе открит.
А пък портата – Бог да я пази!