РЕЗУЛТАТИ
от Девети Национален конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев“
Стара Загора, 2022 г.
Конкурсно жури с председател Таньо Клисуров и членове: Атанас Капралов, Виолета Бончева, Йордан Атанасов и Йордан Пеев.
Първа награда
ПАВЛИНА ЙОСЕВА
София
КРИВО ХОРО
„А ние плачехме с вътрешните си сълзи…“
из интервю на Татяна Лолова
Мързеливото слънце протяга лъчите си кóси,
а на двора се стеле една тишина-мараня.
Аз катеря дървото наивно, накриво, на босо –
най-отгоре да зърна безкрайната част на деня.
Два кълвача семейно нападат дървото,
споделена жестокост е: чукат и кършат кора.
Къси сенки се щурат по обед наоколо –
сеят дълги надежди и шарена детска тъга.
Ей я! Баба със синята рокля извира,
откъм входната – вечно скимтяща – врата,
кокошарника стига, на пръсти се вдига
да докопа веригата или телта.
И отваря набърже, с два тлъсти замаха
хваща пъстра кокошка. Напъжда петел,
който с острия клюн гледа тъпо и чака
от ръката на баба зърно́. И „разстрел“.
Тази толкова крехка, ранима светица,
настървено надига сатъра. И… хоп!
Тяло, пух, перушина и „жива“ главица
заподскачаха кърваво, криво хоро!
Гъсти, вътрешни съ́лзи очите раздират
и пропадам до ствола – със грохот зелен.
Утешено крещя и проклинам с молитва
тази синя прегръдка – от кръв и сатен.
Втора награда
КРАСИМИРА МАКАВЕЕВА
София
Всичко тече, всичко се променя
Хераклит от Ефес
Прекроих всички чужди морета,
да се върнеш в търпимия срок.
И Итака да блесне превзета,
сякаш среща наместник на Бог.
Първо чаках жених да намине –
много скъп, непрежален любим.
И препридах с упорство, с години,
глупостта на живот предвидим.
После чаках да блъснеш вратата
с нестабилен моряшки ритник.
Да прогониш ядосан тълпата
в строга поза на мой годеник.
А накрая да шепнеш задъхан
извинения, пълни с лъжи.
От дъха ти на вино да лъха.
Във очите – вина да тежи.
Не съм блудкави митологеми –
първообрази на любовта –
хранех всички предателства неми,
през които оглеждах света.
С немитична реалност, във рима,
ги иззидах куплет по куплет.
(Който няма – от чуждото взима –
престъпление, с битов сюжет.)
И след всичко – какво да се случи?!
Ти – един набеден Одисей –
гледаш предано. С поглед на куче.
На звънеца четеш *„Panta Rei“.
Пенелопа почина безславно.
(Беше нечия бивша жена…)
А сега се обръщай
и бавно,
но завинаги –
вдигай платна!
Трета награда
ЕЛЕНА РАЙЧЕВА ВАТРАЧКА
София
НА АРЕНАТА
Светът поигра си на битки нелеки.
Разкриха се черни и бели страни –
в единия ъгъл стояха Монтеки,
а в другия пак Капулети. Уви!
Арената беше притихнала сцена,
със странен спектакъл, неясен и плах,
За кратко играта стоя в Мелпомена,
в разгара на битката тя отесня.
И юрна се залпът на страшни огньове,
запалени с ярка омраза и гняв,
а що се получи – повтори се Троя,
повтори се конят, поднесен във дар.
Подпали се конят от силния огън,
арената пламна и тя изгоря.
Остана да молят за изхода Бога –
е, вярно, надеждата пак оцеля.
Кой днес би познавал
семейство Монтеки,
живели отдавна, в далечна страна,
без Шекспир да беше създал Капулети
и тяхната глупава, стара вражда.
Говорят, че грешките учат човека
мъдро да мери, аршин по аршин.
Да, но човек не се става от всеки –
на битка жестока се ражда един.
Поощрителни награди
ЖЕНЯ ДИМОВА ФИЛИПОВА
с. Голямо Дряново, общ. Казанлък
ЧАС ПО ЛИТЕРАТУРА
Толкова години преподава смъртта
в разните ѝ образи,
тълкувания и следствия.
Докато в един учебен час
телефонът не иззвънява
грозно, зловещо. Края
на май е и светлината
от прозорците се разлива по
разсеяния смях на момичетата,
по все още цветната ѝ рокля,
всичко това предвещава
едно чудесно лято,
всеки е замислил едно великолепно лято...
Трети ден вече стоят
в раздвоения живот на Яворов,
има някаква изумителна
тръпка у момчетата
по хубавите очи на Мина,
трагично отминали,
по самоубийството на Лора,
което предстои.
Любовта или смъртта –
кое по-лесно се проумява
от тия недоучени момичета и момчета,
които разбират без думи
свличането ѝ в коридора,
треперещото ѝ тяло....
Да се овладее ситуацията,
да останем до края
в часа по практика на смърт и любов,
на живот, който по всяка вероятност
ще продължи
за невежата в тая област учителка.
МИЛЧО ПЕТРОВ
София
ЛЯТО СЛЕД ЧЕРЕН СНЯГ
Снегът се стича тихо.
Безпощадно чер!
Невидими са гарваните черни.
Грачат!
Снежинките –
сестри на черния пипер –
от тях деца извайват
снежни коминочистачи.
Нощта се случва бързо.
Бяла... безпардонно!
Пресича на червено
звездни светофари.
С изящни бели зъби сдъвква
къщи,
хора,
клони...
И потопява в бяло
де каквото свари...
И този черен сняг
така ще стане бял –
такъв, какъвто в детството си
аз го зная.
Ще сложа ръкавици,
яке, шапка, шал
и ще изляза –
с него вън да поиграя…
И, чак когато се събудя сутринта
от шумната гълчава на децата,
ще писне трън от босата пета:
„Навън е лято! Вън е още лято!“