РЕЗУЛТАТИ
от Десети Национален конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев“
Стара Загора, 2023 г.
Конкурсно жури с председател Таньо Клисуров, зам.-председател Атанас Капралов и членове: Виолета Бончева, Йордан Атанасов и Йордан Пеев.
Първа награда – специална награда на Кмета на Община Стара Загора Живко Тодоров
ГАЛИНА ДИМИТРОВА
Пловдив
ГРАД
Ти беше дом и резерват
на дните ми броени,
но в този обетован свят
аз бях ли приютена?
Течеше твоята река,
камбаните ехтяха,
но ласкавата ти ръка
превърна ли се в стряха?
Заселих всичко свое тук –
любов, дете и думи.
Годините, като капчук,
звъняха помежду ни.
Разливах жадния си глас
над каменните къщи,
но чужда си отивах аз,
бездомна се завръщах…
Сред грохота на твоя ден,
в изгарящата суша,
ще си припомни ли за мен
сърцето ти бездушно?
Невидима за теб живях –
безименно човече,
но вече не изпитвам страх
и не желая вечност.
Отстъпвам я на тебе, град,
тъй свиден и враждебен!
Ти беше моят резерват.
Но не и дом последен.
Втора награда
СОФИЯ МИЛЕВА
Перник
БЕЗ СВЯН
Ще ме видиш в липите, навярно умиращ за полъх.
Ще се чудиш при кой съм, умират ли летните птици…
Аз не вярвам в доброто и в тебе не вярвам, защото
неведнъж съм осъмвала в църква от грях и муниции.
Ще ме видиш, защото без моите длани угасва
всяка плът, до която съм спала. Сънувам с години
нежността и шамара. И с двете ми беше прекрасно.
Разкажи ми отново света, но без страшните рими.
По гърба ти чертаех греха и осъмвахме святи.
Много голи и черни, и много от бялото пили.
И забравяхме кой със кого и къде е наказал.
Заменихме ли тази любов? Не можахме със никой.
Влизам бавно във теб и ръцете ти вече треперят.
Ще ти кажа „обичам“, когато безумно ми трябваш.
Потърси ме в сърцето, единствено там ще намериш
всяка тъжна и мека лъжа, много нежно неказана.
Ще римувам света и ще паднат звезди или дрехи.
Ще се движа по теб и земята под нас ще порасне.
Колко много те исках и колко случайно намерих…
Ще те галя така, че денят ти без мен да е страшен…
Ще ме видиш в сълзите, в чаршафите тежки и мокри.
Ще си режеш косите и пак ще миришеш на мене.
Нелечима съм, няма да стане със уиски и водка.
Но когато откриеш липите, ще бъдеш спасен.
Трета награда
НЕНЧО ДОБРЕВ
Ямбол
ТРЕВА
Бавно топи се силата мъжка, корава –
без лицемерие, без зачатие.
Сякаш се ражда от семето плява
като проклятие.
Плахо изчезва погледът бистър, игрив –
все едно свечерява.
Като отдавна забравен в душата взрив,
отприщил огън и лава.
Спаружват се дните – далечни и чисти.
Паметта е проблясък.
И един по един календарните листи
попиват в земята.
И без да изричаме тежки оброци,
чакаме свише отсрочка,
тревата някога ще ни надскочи.
Точка.
Поощрителни награди
МАРИЯ АНДРЕЕВА
с. Памукчии, общ. Стара Загора
НЕ ПЛАЧЕТЕ, СПОМЕНИ!
Окуцяват надеждите, заедно с мен остаряват
и не чаткат с копитата в дните ми луди мечти.
Пак забързани изгреви златни къдрици развяват,
но е тънък градежът на новото, свършил почти.
Залюлял ме е скутът на спомен – в душата отронен –
и кръщавам минутите с бликнали светли сълзи.
Как очаквах съдбата да блесне, а в залата тронна
коронясваха други. Животът ми тъжен пълзи.
Тате още ме топли със огъня, който запали
сам в кюмбето на сутрин, родена от зимен обков.
И се виждам в невинната, страшно далечна реалност
на цъфтящото детство... Но днес съм в житейския ров,
издълбан от годините – само с тъга е запълнен –
и пропуква злокобно ледът под летежа ми мним.
Ретроспекция с минусов знак за стремеж неизпълнен,
не предаден урок за небето пред родния син.
Виждам как се отваря врата и ме вика далече
оня път, в който тръгнаха мама и тате в нощта.
Нека само аз огън да стъкна с последната клечка,
както стори за мене навремето моят баща.
СНЕЖАНА ИВАНОВА
Велико Търново
ТЯ
пее на мъртвите
все една и съща песен:
отхранила съм догледници
побратими на ветровете
разпиляха се пръждома
из хълмите на дъгата
ни щъркел ги долита
ни облак завързва
тя
свети на мъртвите
с цветовете на сълзата
зазорено-огнена
на възход златиста
впуска по лилавото
в дрезгавината на здрача
ни сред сенките сянка
ни с небето небе
тя
шета на мъртвите
сам-сама калугерица
накопава буците
с буцата на гласа си
помайчима на гугутките
гука докъм утроба
прокудница на враните
кълне иззад сърцето
тя
плаче на мъртвите
песента
в която
нито да се умира
нито да се живее
СВИЛЕН ИВАНОВ
Варна
***
Дъските на пода
боли ги
от моите стъпки.
Не ще ми простят,
че по тях всяка сутрин
минавам, и после обратно
от кухнята с чаша кафе
пак се връщам.
Дъските на пода
не искат да знаят,
че мама я няма.
Стоя в средата на стаята.
Гледам надолу
(дъските са сякаш прозрачни)
как тихо пристъпва.
Оправя си дрехата, още е млада.
Усмихва се. Плаче. И гледа
навън през прозореца стария орех.
Далеч е денят,
когато на клона му люлка ще върже.
Далеч е денят,
когато и мен ще ме има.